hfhfhfhfhfh

Спорове за Правото на Изобретател или Съизобретател

При съвременните условия на силна и динамична конкуренция обектите на индустриална собственост, каквито са патентите и полезните модели, ще играят все по-голяма роля на гъвкав инструмент на пазара. Настоящата статия има за цел да постави на фокус само на пръв поглед второстепенния проблем за това, кой може да бъде вписван като изобретател, както и да предложи начин за относително унифициране на решаването му на база международната и в частност европейската практика. Това се налага с цел намаляване на сериозните последствия върху бизнеса при неправилно тълкуване на отделните случаи.

Общи Положения
Посочването като изобретател или съизобретател нормално се желае поради факта, че е свързано както с претенции за финансови придобивки от прилежащи възнаграждения, така и с добиването на известност, например в академичните среди. От особена важност, обаче е, че това право съгласно чл. 13 от ЗПРПМ [1] влече след себе си и правото на заявяване, а от там са възможни и спекулативни претенции върху последното, както и за последващо налагане на контрол върху правото на разпореждане с патента. В Европейската патентно-правна доктрина изобретателското право не попада сред критериите за патентоспособност. Макар и в ограничени случаи, в България съгласно чл.11 от ЗПРПМ, то може да има отношение към патентоспособността, например при т.н. „привилегия на новостта”, когато до 6 месеца преди датата на подаване на заявката за патент съдържанието на изобретението е било разкрито в резултат на злоупотреба по отношение на заявителя или неговия законен предшественик. Тогава идентифицирането на изобретателя, който често е и заявител, може да бъде от съществено значение.
Изобретението е правен обект и трябва да се разглежда като такъв, за да може да се отличи от обикновените инженерни решения. Европейските патентни закони не дават дефиниция на това що е изобретение, но Германският Федерален Съд (BGH) дефинира патентоспособното изобретение като „обучение за планирани действия използвайки управляеми естествени сили за постигане на причинен несъмнен успех” [2].
Изобретателят от своя страна е правна фигура, която идентифицира създателя на дадено изобретение и европейската съдебна практика го определя като лицето, което е създало изобретателската идея и е разработило инструкции за технически действия в един творчески акт. От това следва, че изобретателят трябва да знае техническото приложение на изобретението. Тази трактовка съществува от възникването на патентното право и остава неизменна през годините, като само се доразвива и интерпретира в отделните съдебни случаи. Още отмененият ЗИР в чл. 3 [3] дава определение на изобретателите, като лица, „които със собствена творческа дейност са създали изобретението…” Сега действащият ЗПРПМ в чл.2 дефинира изобретателя като лицето създало изобретението (или полезния модел). Когато изобретението е създадено от няколко лица, те са съизобретатели. Т.е. само този, който е породил изобретателската концепция може да бъде посочван като изобретател. Така е и навсякъде по света, независимо дали има или няма дефиниция на това що е изобретение. В Женева лекторът от WIPO резюмира: „Правото да бъдеш изобретател е чисто правен въпрос и се определя чрез експертен анализ на това, кой е допринесъл творчески за това, което се претендира. Изобретател може да бъде всеки, и трябва да бъде всеки, който допринася по творчески начин за концепцията на изобретението” [4].
Тъй като изобретението е в резултат на творчески процес извършен от човек, то само физическо лице може да бъде изобретател. Правата на изобретателя възникват когато изобретението е завършено и формулирано, така че да може да бъде разбрано от третите лица по един конкретен начин [5].
Трябва ясно да се подчертае, че творческият принос на всеки изобретател може да се изследва само при съставени претенции, тъй като именно те дефинират изобретението и неговия обхват. В общият случай изобретателската концепция на конкретно изобретение е заложена в независимите претенции, тъй като зависимите претенции добавят признаци към нея, които ограничават нейния правен обхват и като такива се съдържат в нея. Изобретателската идея на зависимата претенция е подчинена на общата изобретателска идея на независимата претенция. Новите признаци в зависимата претенция също могат да доведат до собствена творческа изобретателска идея, но само ако сами за себе си представляват отделно изобретение.

Европейска Практика
В международната и в частност в европейската практика, установяването на истинския изобретател е поверено на националните законодателства. За всички юрисдикции може да се резюмира, че изобретателят е лицето, което има интелектуален принос в предмета на изобретението. Като пример могат да се посочат германската и английската патентни практики, където през 60 – 70те години на миналия век са установени валидни и до днес съдебни тълкувания и дефиниции.
В световната практика, не само в Европейската, само лицето, което лично творчески е съдействало на изобретателската идея може да се третира като съизобретател. „Съизобретател е всяко лице, което има творчески принос в изобретението” [6]. Германският Съд определя, че при съизобретателството е необходимо да бъде налице такова „компетентно сътрудничество”, което може да се отнесе към лице, „което е било въвлечено в създаването на изобретението, а именно в създаването на обекта или в неговото решение, чрез идеи, които надхвърлят обикновените познания в тази област” [7]. Върховният Регионален Съд на Дюселдорф потвърждава, че съизобретателството се доказва чрез принос надвишаващ обикновените познания на средния специалист в областта („творчески принос”), докато приносът на други лица, които пригаждат обичайните си познания не доказват участие в изобретението [8]. Германската съдебна практика по въпросите за съизобретателството изисква приносът на съизобретателят не само да бъде творчески, но и да бъде по негова собствена инициатива, а не да е базиран на указания . Германският съд счита за недостатъчен принос, при който е добавен вариант към вече завършено изобретение, компилация на предшестващото състояние на техниката, помощ при чертежите, както и работа извършвана в съответствие с дадени инструкции [9].
Аналогична е и английската патентна практика. Английският патентен закон, така както е хармонизиран с европейското законодателство, дефинира изобретателя като „действителният създател на изобретението” [10]. Английските съдилища интерпретират тази дефиниция в две стъпки:
– определяне на изобретателската концепция чрез тълкуване на претенциите;
– определяне кой е създал тази изобретателска концепция и участието в нея на всяка от участващите страни [11].
В Наръчника по Патентна Практика на Патентното Ведомство на Великобритания [12] е цитирано решението на съда по Stanelco Fibre Optics Ltd’s Applications [2005] RPC 15, където се постановява, че във всички случаи трябва да се изследва дали признаците в претенциите имат отношение към изобретателската концепция и дали не служат само като допълнителни признаци, ограничаващи обхвата на претенцията с цел избягване на евентуални възражения, например срещу новост. Т.е. трябва да се изследва дали даден признак има реален творчески принос в изобретението или може да бъде заменен с друг, без при това изобретателската концепция да се промени. Това са т.н. съществени признаци по отношение на решавания проблем.
В Рамковата програма на Европейската Общност съизобретателството също се определя като съучастие в изобретателската идея. Казва се, че „обикновеното подпомагане или съвет не са достатъчни. Също така, обичайно предложение какво да бъде включено в патентованата материя е недостатъчно” [13].

Българска Практика
Българският закон не дава дефиниция на изобретението, а само определя критериите, на които трябва да отговаря то. Не се дава точна дефиниция и на изобретателя като такъв.
Насоки за това, как трябва да се разглежда съавторството в българското изобретателство са дадени още през 1980 от Пленума на ВС [14]. Казано е, че „Няма да е налице съавторство между лица, създали изобретението …., и лица, упражняващи ръководството и организацията на колектива, осигуряващ материали, прибори, помещения и др. Съавторство няма да бъде налице и тогава, когато на автора е оказана техническа помощ или друга такава при създаването на изобретението …, като извършването на опити, анализи и др., необходими за техническото решаване на задачата, щом те са извършени под контрола и ръководството на автора и на предварително определените от него места и условия”. Казва се също, че съавторство е налице само когато вторият изобретател е приложил самостоятелно творчество при търсенето и комбинирането на признаците. Т.е. за да бъде приложено творчество, тези признаци или комбинацията им не трябва да са известни в нивото на техниката в областта и особено не трябва да произтичат от приетото за най-близко ниво на техниката. Тези насоки са актуални и понастоящем, тъй като в отменения ЗИР изобретението се дефинираше като „творческо техническо решение на задача”, което за целите на определяне на авторството е аналогично на изобретателската стъпка, разглеждана в светлината на подхода „проблем – решение”, който е възприет при експертизата на изобретенията в цяла Европа, в т.ч. и в България.
В тази връзка е и едно решение на СГС [15], където е прието, че няма доказано участие в усъвършенстването на полезен модел спрямо предшестващото състояние на техниката и поставения за решаване проблем.

Възможни Грешки в Подхода при Определяне на Изобретателя
Често пъти при разглеждане на спорове за правото на съизобретател се въвличат доказателства отнасящи се до покриване на критериите за патентоспособност новост и промишлена приложимост, като основният критерий за творчество, а именно изобретателската стъпка, не се изследва. Твърди се a priori, че след като някой е измислил даден елемент или стъпка, включени в претенцията, то той е съизобретател. Т.е. неправилно се подхожда преценката за творчество да се определя по участието при въвеждането на признаци, които гарантират новостта на изобретението, а не по степента на приложената изобретателската стъпка.
Другата погрешна насока е свързана с тълкуването на възможността за промишлено реализиране или функциониране на изобретението като практическо изработване или внедряване на обекта на изобретение. В САЩ има изискване в описанието задължително да бъде подробно разкрит най-добрият вариант известен на изобретателя към приоритетната дата, което включва някои основни технически положения от ноу-хау технология или най-доброто конструкторско или проектанско решение. Това е т.н. „конструктивно свеждане на изобретението до практиката” и то се приема за налично с подаването на заявката за патент. Оперира се и с понятието „действително свеждане на изобретението до практиката”, което има отношение към времето на възникване на изобретателската концепция при определяне на първия изобретател, но не и към промишленото му прилагане. В Европа практиката е друга и няма изискване да бъде описан най-добрия известен вариант. Тук има аналогичен критерий „промишлена приложимост”, чрез който се доказва осигуряването на възможността за многократно възпроизвеждане на предмета на изобретението. Т.е. и в двете системи изискването е предметът на изобретението само да може да бъде изработван или да функционира правилно с техническите средства, известни в която и да е област на техниката към приоритетната дата, например да не е perpetuum mobile. Този критерий няма нищо общо с обичайната инженерна практика в проектантската работа по разработването на технология за производство на конкретна конструкция, включваща стъпките на маршрута при процеса на изработване, или с работата на технолога по съставяне на технологични карти с конкретни технологични параметри. Това е така както при изработването на прототип, така и при конструктивни или технологични пригаждания на този прототип за серийно или масово производство. Тук под термина „прототип” се разбира първият материализиран модел на изобретението.

Изобретателска Концепция
Изобретателската концепция е адекватна на изобретателската стъпка на едно изобретение. Присъствието в определението на критерия „изобретателска стъпка” на изискването да не „произтича по очевиден начин от състоянието на техниката” [1], предвид горните разсъждения, автоматично отнася разглеждания въпрос за установяване на изобретателско участие на лице или лица в дадено изобретение към определяне степента на участие на това лице при творческото отстраняване на някакви недостатъци на предшестващото състояние на техниката в дадената област. У нас и в Европа за определянето на изобретателската стъпка се подхожда от гледна точка на поставения за решаване проблем. Съгласно Guidelines [16] на Европейското Ведомство при подхода „проблем – решение” има следните стъпки:
– определяне на най-близкото ниво на техниката – прототипа в патентното описание;
– установяване на действителния технически проблем; и
– преценяване дали претендираното изобретение, започвайки от най-близкото ниво на техниката и действителния технически проблем, е или не е неизбежно очевидно за специалиста в областта (could – would approach).
При това средният „специалист трябва да бъде свободен да използва най-добрите налични средства и начини, които са приложими за тази цел, въпреки, че използването им може да води до някои очаквани подобрения, които сами за себе си могат да бъдат патентоспособни по отношение на един допълнителен ефект при условие, че е наличен избор от множество възможности. Липсата на алтернативи в това отношение, следователно създава ситуация на „еднопосочна улица”, водеща до предвидими предимства, които са очевидни, въпреки неочаквания „бонус” ефект” [17].

Насоки за Съставяне на Тест за Определяне на Съизобретателя
От горното могат да се формулират следните насоки, които могат да служат за тест при преценката дали дадено лице е изобретател:
а) да се анализират и тълкуват само съставените патентни претенции;
б) да се анализират признаците на патентните претенции във връзка с намереното най-близко ниво на техниката в областта, като се анализират от гледна точка на неизбежно очевидно произтичащи или не от него, т.е. кои признаци са включени в това ниво;
в) да се съотнесат тези признаци към действителния решаван проблем, за да се определи кои от тях творчески допринасят за изобретателската концепция при решаването му, а не произтичат очевидно от състоянието на техниката;
г) да се определи дали съответния признак(ци) принадлежи на изобретателската концепция или е само ограничителен с цел задоволяване на критерия новост;
д) да се определят дали има и кои са допълнителните признаци, които създават „бонус” ефект;
д) да се изследва дали допълнителните признаци имат повече реални алтернативи;
е) да се прецени според доказателствата кое лице кой признак(ци) е предложило и да се заключи дали лицето е изобретател, съобразно принадлежността на признака(ците) в изобретателската концепция.

Заключение
Съизобретателството е продукт на съвместната работа между две или повече лица, работещи заедно, за да решат поставения проблем. Всеки изобретател трябва да допринесе в изобретателската идея, изложена в патентните претенции. За да бъде съизобретател, лицето трябва да има оригинален принос в концепцията на поне една от патентните претенции, т.е. да е предложило съществен елемент по отношение на решавания проблем в поне една претенция.

__________________________________________________
1 Закона за Патентите и Регистрациите на Полезните Модели (ЗПРПМ)
2 BGH 27.03.1969 “Rote Taube”
3 Закон за Изобретенията и Рационализациите , ДВ бр.81/18.10.1968, отменен
4 Orientation Program on IP for management students Small and Medium-Sized Enterprises (SMEs) Division
World Intellectual Property Organization (WIPO), 14.06.2007
5 BGH 10.11.1970 “Wildverbissverhinderung”.
6 BGH 16.09.2003 “Verkranzungsverfahren”.
7 BGH 05.05.1966 “Spanplatten”
8 OLG of Düsseldorf 30.10.1970 “Einsackwaage”
9 Dr. Franz-Josef Zimmer; Dr. Svenja Sethmann, What makes a co-worker a co-inventor, 2005
10 Patents Act 1977 (UK), s7(3)
11 Henry Brothers (Magherafelt) Ltd v Ministry of Defence and Northern Ireland Office
12 UK IPO Manual of patent practice, Right to apply for and obtain a patent and be
mentioned as inventor, Section 7
13 IPR-Helpdesk, a project of the European Commission DG Enterprise to The sixth framework programme of the
European Community
14 Постановление № 6/79 г. от 13.II.1980 г. по гр. д. № 3/79 г., Пленум на ВС
15 Решение на СГС ТО VI-3 състав от 28.10.2006 по дело 23/04
16 Guidelines for Examination in the European Patent Office Part C, Chapter IV, p.11
17 EPO Board of Appeal Decisions, Case T

Може да харесате още...