hfhfhfhfhfh

Михаил-Мария Фисто пред www.ipbulgaria.com – едно интервю с Елица Матеева

Михаил-Мария Фисто е псевдоним на човек, който може да видите на всяка театрална пресконференция. Той отразява артистичните събития в столицата. Все още изпитва желание да крие истинската си самоличност, когато става въпрос за романа му „Руслана Гретел или За многоточието на акта“. Позволявам си да издам инициалите на името му: П.П. Можем да ги тълкуваме като послепис на нещо издадено, казано и написано.

http://mmfisto.wordpress.com/

Роден на 1 януари 1983 година (to est. сега на 25 години) някъде. От малък обича. Занимава го Теория на еластичността и пластичността, празното, танца, рисуването – с думи и с четка, както и методът на крайните разлики. Към настоящия момент пише, мисли и живее в София. Има общо 39 реализиране театрални проекта, като по-важните от тях са: „Нирвана“ на Константин Илиев; „Една добра жена в една лоша зима“ на Пламен Дойнов; „Последната лента“ на Самуел Бекет; „Татул“ по романа на Георги Караславов, „Лизелота и месец май“ на Жолт Пожгай, „Време разделно“ по романа на Антон Дончев; „Вампир“ адаптация по текстовете „Гераците“ на Елин Пелин; „Албена“ на Йордан Йовков; „Хоро“ и „Вампир“ на Антон Страшимиров; „Свекърва“ и „Татул“ на Георги Караславов; „Невяста Боряна“ на Петко Тодоров; „Козият рог“ на Николай Хайтов. Има реализирана и една самостоятелна изложба в галерия „100+“ под името „Desttilo“. Всичко това се е случило благодарение на Него, а не на Михаил-Мария Фисто. Михаил-Мария Фисто няма биография. Той случи единствено раждането, но за жалост не на трагедията, а само на „Руслана Гретел или За многоточието на акта“.

Пишете под псевдоним. Какви са възможните версии за този избор да не назовавате името си? Скромност, запазване на лично пространство, рекламен трик и кокетиране с публиката или странна хрумка, която те прави независим, оригинален…

Творенето под псевдоним в моя случай е поемане на отговорност. Отговорност към мен самия и веднага обяснявам защо. Смятам, че един човек, който има твърде широк спектър на познание, а респективно и занимания, с оглед на разграничаване на всяка своя дейност, е заставен да работи и под псевдоним, защото в противен случай съществува риск от създаване на погрешни представи от/в зрителя. Казано простичко: ако творецът Х се занимава едновременно с рисуване и писане, и той се подписва с едно и също име и под картината и под книгата това ще провокира крайния наблюдател да търси връзки между двете. Понякога това може да бъде авторова цел (било то концептуална или комерсиална), но в случая с проекта „Руслана Гретел…“ такава липсва. Напротив, не искам другите ми занимания да се съпоставят с писането ми, защото то (писането) е замислено като нещо отделно, което е и причината да използвам псевдоним. Така ясно задавам правилата на играта – чети този текст като самостоятелна единица творчество. А от там ти, като читател, сам поеми отговорността и създавай каквито и да е връзки и аналогии с каквото и както пожелаеш.

Как се случи съвместния Ви контакт със „СИЕЛА“? Това ли е издателството, което смятате, че отговаря на идеята Ви за коректно книгоиздаване или този избор е плод на случайно събитие?

Ненавиждам случайностите. Мисля, че поне в собствения ми живот нищо не се е случило случайно. Така е и с ИК „Сиела“. Юрий Дачев (редактор на книгата) предложи да потърся това издателство. Потърсих го. Подадох ръкописа. Чаках. И… В един от последвалите десетки телефонни разговори отговорът беше: „Да.“. Може би тук трябва да благодаря на целия екип на ИК „Сиела“, че удовлетвориха всички, мои и тези на художника на книгата Мария Койчева, капризи – от външния дизайн до вътрешното графично решение.

Кой беше първият повод, двигател на сюжета за книгата Ви? Кое Ви провокира да дадете това твърде обстоятелствено название на произведението Ви?

Повода няма да споделя, защото е твърде личен, но бих изяснил мотивите повели ме по този некратък път към издирване, из себе си и заобикалящатата ме действителност, образ на Руслана Гретел и нейното (не)битие – образа Lili Handel на Иво Димчев. Когато се запознах с този образ, аз започнах да го преследвам, да го изучавам, да го търся във всичко и всички. Тогава видях, че това е една жена, а може би мъж, а защо не и дете, което всчики ние абортираме до припадък из собствената си утроба приютяваща собствените ни мечти. Тук възникна и въпроса: Защо това се случва? Текста в книгата „Руслана Гретел или за многоточието на акта“ е моя отговор.

Фрагментарният начин на изказ ли е вашата зона на изразяване?

Фрагментарността е само инструмент за реализиране на намерението „Руслана Гретел“. Тук трябва да се изясни и що е то „фрагментарен изказ“, защото това е една категория, която първо трябва да бъде дефинирана, за да може да бъде използвана. И понеже не съм склонен на това, ще уточня само, понятието фрагмент. Разбирам го като литературна форма, съзнателно избрана, с цел постигане на преднамерена незавършеност – било то на събитийната линия или пък на дадено изречение и фраза, та даже и на дума. Необходимостта от такава форма произлезе от идеята да създам текст с десетки екскурси, напускания на сюжетната линия, чрез което да обособя един друг, паралелен, времепространствен континуум, в който читателя да може се приближи към собствения си отговор на въпроса: Защо това се случва? Смея да твърдя, че към настоящия момент в националното литературно пространство се явавят книги (романи, сборници с разкази, с поезия), които имат егоистичния маниер, да се разгръщат за читателя, като книги в които всичко е такова, каквото е – нормативни до полуда. В бягството си от това се срещнах с фрагмента, което разбира се не го превръща в „моя начин на изразяване“, а е само част от реториката на книгата за която говорим.

Мислите ли, че книгата Ви е подходяща за заснимане на кино лента?

О, това е въпрос, чиито отговор трябва да дадат онези, които имат познание за киното. Глупаво би било лаик като мен, относно тази темата, да говори за това. Иначе рискувам да се превърна в един от десетките днешни писатели които описват социална група, физично явление или процес, които не само че не са наблюдавали, а и не са изследвали.

Комфортно ли според Вас се чувства българският писател в България? Професия ли е писателството у нас или хоби?

Винаги съм смятал званието на твореца, било то той писател, художник или пък режисьор, не професия. Още повече пък хоби. Според мен заниманието с изкуство е жизнена необходимост, която се проявява тогава и само тогава, когато индивида е достигнал определен праг познание. Мисля, че всички онези които твърдят, че са с професия музикант, скулптор, актьор и всички подобни не са такива, а просто искат да бъдат такива. Изкуството е една съвсем различна, навярно и най-висшата, проява на човешката дейност, коренно различна от тази на кофражиста, готвача или пък журналиста. Човека на изкуството е човек без професия. И дали той се чувства комфортно в социалната си принадлежност, е въпрос, който като, че ли не би трябвало да го занимава. И не защото е „над тези неща“, а защото съзнанието му е ангажирано с намерения в които собственото му Аз би следвало да отсъства. Може и да греша, но наистина отказвам, поне към настоящия момент, да се съглася, че творецът е склонен да мисли за комфорт и изобщо за себе си. Напълно отхвърлям водещата за голяма част от българските творци романтична представа за изкуството.

Защо точно днес (2008 година) излиза вашата книга? Това форма на спонтанност ли е или точно определен момент, който сте избрали за подходящ да се появи на пазара този роман?

Въпрос на технологично време и договорни отношения.

Какво е за вас писането? Освобождаване или емоционална акция за концентрация на сетивата (не мога да разбера втората част от въпроса – ако искаш го разясни малко)?

Писането е акт, който изисква от мен поемането на жестока отговорност. Както пред себе си, така и пред читателя на собствения ми текст. Отговорност, защото един текст е предложение към читателя да бъде повлечен в друг свят, който е само моя представа. To est. този „друг“ свят е едновременно истинен (за мен самия) и идеен (за читателя си). И ако искам собствения ми текст, да се разгърне като обект на изкуството, то твърдя, че това ще се случи когато успея да направя така, че читателя претърпявайки непрестанно амплитудно изменение във възприятията, ще бъде отведен до онзи резонанс, когато ще настъпи пълния катарзис. Мисля, че една книга има стойност, и заслужава своя читател, тогава когато тя се разгръща като една обща наша трагедия – трагедия, която е подражание на действие, а не разказ, което чрез състрадание и страх извършва очищение от такива страсти. Това е и за мен писането – съграждане на Аристотелов катарзис.

Какво е мнението на литературната критика за книгата Ви? Коя критика Ви дразни?

Задавате въпроса прекрасно. В това е проблема – родната литературна (и особено театралната) критика дава единствено „мнение“, а не задълбочена оценка. Родната критика някак си се задоволява с оценяването по субективни критерии, нещо с което не мога да разбера. Оценки като хубав, прекрасен, помитащ и редица още, са оценки следствие вкуса на индивида, а не следствие на познанието, което превръща критиката в „супа от емоционални изблици“ – некритика. Според мен тази ситуация на безкритичност се задълбочава все повече, и още по-плашещото, е че днешният критик, не съзнава отсъствието си. Той е самодостътчен сам на себе си със собственото си мнение. Това е днешния критик – едно безотговорно самодоволно същество, което е в несъстояние да прозре възпитателната си функция в социума.

Как успяхте да провокирате актрисите Снежина Петрова и Албена Георгиева да бъдат част от литературното представяне на романа Ви в ТР „Сфумато“.

Не аз, а те ме провокираха да ги поканя за представянето на текста в ТР „Сфумато“. Защо? Първо, защото покриват напълно представата ми за звученето на този текст, второ – защото високо ценя работата им, и не на последно място, защото и Снежина, и Албена, разбира се доколкото ги познавам, са на едно доста по-различно интелектуално ниво, което не само ме респектира, а и мотивира да се обърна към тях с молбата да представят своята представа за Руслана Гретел. Благодаря им за доверието.

Необходими ли са меценати за литературата у нас? Случва ли се според вас меценатството или то е мит, въпреки съществуването на закон, който регламентира този вид дейност?

Г-н Меценат покровителства науката и изкуството пред повече от 20 хилядолетия. Днешният му образ бива вплетен в цели бюрократични структури. И ако тогава той покровителства шепа народ, то днес му се налага да покровителства цяла армия от хора на изкуството, особено в родна България. Разбира се това в кръга на шегата. Отговорът на този въпрос ще дам като си позволя да попитам – нима това което се предлага на книжния пазара у нас като литература е литература? Не мога да се съглася, че четири булевардни стиха, сме склонни да наречем литература. Не мога да се съглася с тенденцията, че колкото е по нечетима една книга, то толкова е тя „по-литература“. Не мога да се съглася, че съвременният писател (изключвам абсурда, че към това число се причисляват и „децата на социализма“) нарича себе си такъв, само защото забавлява своя читател. Не мога и отказвам да се съглася с всичко това. Или казано по-друг начин – какви меценати, какви 5 лева?

Имате собствена интернет страница, в която правите свои коментари, анализи на културната ситуация в различни области, смятате ли, че бъдещото на свободния коментар е по-истинско и смислено в интернет съпоставяйки го с друг вид медии като вестници, списания?

Ех, интернет, интернет! Това е една тема, толкова премятана, че чак стана скучна, поради което ще пропусна да говоря за нея. А за печатните издания (вестници и списания)?, мисля, че голяма част от тях, като че ли взеха да служат единствено за сверяване на борсови индекси (въпреки, че понякога и за това не стават защото има печатни грешки), за курса на еврото и долара, за решаване на простовати кръстословици и судоко, и не на последно място за бърсане на прозорци. А колкото до по-истинското – не мисля, че може да се говори за по-истинско или по-фалшиво писане, а още повече коментиране. Писането е писане и докато не съзнаем, че колкото и да ни харесва писането, все пак то е поемане на отговорност, хаосът ще е пълен. Хиляди писатели, които ако ги попитате дали са чели „Сън в лятна нощ“ простичко ще попитат – Това новата книга на Мартин Карбовски ли е?

Какво може да ви подтикне към писане, кой е мигът, който искате да уловите, опитомите с думите си?

Моите бъдещи творчески планове.

Може да харесате още...