Милена Фучеджиева пред IPBulgaria – едно интервю с Елица Матеева
Милена Фучеджиева е завършила кинорежисура в НАТФИЗ. Режисьор е на два късометражни документални филма. От 1990 г. живее в Америка, а от 1993 е в Лос Анджелис. Има публикувани разкази и есета в Капитал, Дневник, Литературен вестник, Едно, Алтера, Новинар. Книгата й с есета за Америка „Белият негър“ излиза през 2000. Пиесата й „Дзен-порно“ (2002) е поставена в Сатиричния театър и има четене в театър „ЛаМама“ в Ню Йорк. „Криза“ (2003) пък е поставен от Милена в „Електрик лодж“ във Венис, Лос Анджелис през 2004. Българската й премиера е в Русенския театър. Трите й пиеси са издадени в сп. “Хомо Луденс”, сборника за Нова българска драматургия и сп. “Алтера”. “НеХана” (изд. Сиела), сборник с разкази, излиза през 2005. Същата година Милена поставя в Хайуейз Пърформанс Спейс в Санта Моника моноспектакъл по едноименната си пиеса „Lovebox“. “Нощен проект” (изд. Алтера, 2006) е първият й албум с поезия и снимки-автопортрети. “Кефер. Цветовете на малката Ида” (изд. Сиела, 2007) е първият й роман. През цялото това време Милена Фучеджиева работи като мениджър на магазин за бижута в Бевърли Хилс.
Какво според вас е необходимо да се промени в системата, така че българските писатели да имат самочувствие подобно на колегите им отвъд Океана?
Отвъд океана колегите ни, които имат самочувствие са като колегите ни в България, които имат самочувствие – това са издаваните автори, които публиката харесва и купува. Не мисля, че самочувствието е свързано с местоживеенето. Сигурна съм, че Георги Господинов, Теодора Димова и т.н. имат много добро самочувствие, и това е нормално. Биха имали още по-добро самочувствие, ако България беше голям пазар от който да се правят сериозни пари, но това няма как да стане по чисто географски причини. А иначе всичко е борба. Романът ми “Кефер” е издаден в 1000 бройки, като половината от тях са продадени за 1 година, което се смята за прилични продажби. Големите тиражи са по 3000. Това са обаче единични случаи. При такива цифри е трудно да се гради самочувствие, ако се разчита на пари, дори и когато си относително познат автор като мен.
Смятате ли, че популярната награда на ФОНДАИЯ „ВИК” е добра мотивация за създаването на качествени литературни произведения?
Не мисля, че която и да било награда може да е мотивация за създаване на произведения. Поне не според моята ценностна система. Не пиша за да бъда награждавана, а защото не мога да не пиша. От там нататък, ако случайно падне някоя награда, няма да кажа не, но не мисля, че наградата ще ме направи по-добър писател. Писателският ми труд първо доставя удоволствие на мен, а после се надявам да доставя удоволствие и на други. Писането не е спорт в който се тренира за да се бие рекорд. То е творчество за което обаче все повече трябва да си адаптивен да третираш и като стока. Аз нямам абсолютно нищо против който и да е читател – професор, мутра или космонавт – да чете книгата ми и да говори за нея, ако го занимава. Но да съм фокусирана върху мое парче литература само защото евентуално мога да получа нещо на финала, не. Доверието ми в журиращите не е толкова безпрекословно.
Споделете от вашата практика как досега сте работили с издателски къщи и доколко трудът Ви на писател е намерил своето удовлетворение в съвместното си сътрудничество с партньорите – издатели.
Досега не съм си сътрудничела с издателска къща по простата причина, че всяка една моя книга преди да излезе е била с визия решена от мен, с изключение на “Нощен проект”, изд. Алтера, която беше до голяма степен визуално концептуализирана от Любен Дилов-син. В този случай бих казала, че той беше продуцент на книгата ми със снимки и поезия, а Алтера я издадоха и разпрозстраниха. Резултатът чисто визуално е изключителен – няма друга такава книга в България. Но тя е дело на сътрудничеството на две личности. До този момент не мисля, че съм имала случай в който пиарът на моя книга да е нещо повече или по-интересно от пиара на много други книги на български автори. Книгоиздаването е ощетено с ужасното ДДС, което ощетява всички ни – автори и издатели. Съответно за истински пиар на книги все още не може да се говори, просто няма пари за това. Издателство Сиела доколкото знам имат чудесно разпрозстранение, но не мога да говоря за някакви реални отношения между издателство и автор. Аз имам конкретна вина, че се отнесох небрежно към издаването на романът ми “Кeфер. Цветовете на малката Ида», и не сключих договор когато трябваше, и всъщност тепърва ще го сключвам. Но истината е, че нямаше да има и следа от подобно мое небрежно отношение, ако знаех, че наистина мога да правя пари от книгата си. Но за какви пари може да става въпрос когато нормалните тиражи на познати автори са по 1000 бройки? Книгата ми струва 8 лева. Без да ви казвам точно процентите, можете да си представите колко горе-долу би взел авторът, ако се продаде целия тираж…. Трудът вложен в написването на един роман е несравним с някакви си няколко хиляди лева с които не можеш да преживееш в България и няколко месеца. Смешно е.
Кое е определящо за успеха на писателя: интересът на публиката, нейното признание, продажбите, моралното удовлетворение от личното постижение и развитие или става въпрос за съвкупност от изброените характеристики при издаването на дадено литературно произведение?
Разбира се, че всичко. Изобщо нямам намерение никого да лъжа, че пиша само за себе си. Този период отдавна мина, това беше периодът на ентусиазираното градене на професионализъм. От там нататък определено ме интересува кой чете книгите ми, кой ги харесва, кой не ги харесва и защо. Няма писател, който да иска да си облицова стените с тапети от произведенията си. Смятам да се заема по-професионално с книгите си в смисъл, че ще се опитвам да ги промотирам при всяка удобна възможност. Писателят в България не може да разчита на кой знае какъв пиар, така че всякакъв достъп до медии трябва да бъде използван. Аз съм доволна от реакциите на младите хора между 14 и 30 години, които много харесват «Кефер». Знам за това от форумите в които я обсъждат. Интернет ми дава горе-долу реална представа как изглежда романът ми в очите на читателите му и тази представа ме мотивира за написването на продължението на «Кефер». Мнението на критиката ми е определено любопитно, но не е от жизненоважно значение. Естествено искам да имам безброй читатели, да правя един куп пари и да живея на остров купен с милионите от продажбите на правата на романите ми за да бъдат превърнати във филми. Засега това все още не се е случило, но се надявам и този ден да дойде. Дали от България или не, за мен няма значение.
