За книжките и хората – Интервю с Галя Томова, издателство EQUUS ART

Бих искала да благодаря на Ай Пи Консултинг за това интервю, както и за тяхното професионално съдействие. Също така, бих искала да подчертая, че не говоря от името на всички издатели в България, а само споделям собствения си опит и наблюдения.

Кои са най-важните условия за автора и издателя в издателския договор?

Безспорно първото най-важно условие е да се конкретизира произведението (със заглавие и/или описание), както и авторът, който предоставя своите права на издателя срещу определено заплащане. Съществено е също така да се посочи срокът, за който се отстъпват авторските права, както и територията, за която те са валидни. Уточняват се параметрите на бъдещото издание, най-важните от които са тиража и коричната цена, особено ако авторското възнаграждение не е еднократна сума, а процент от предвидените или реализирани продажби. От своя страна авторът гарантира оригиналността на своята творба, което също би трябвало да се упомене в договора, за да бъде обезпечен издателят.

Важно е да се посочи медията, за която се предоставят авторските права, тоест дали ще е само на хартиен носител или и в други форми – като дискове, интернет и т.н.

Като всеки договор, и този между автор и издател има (в повечето случаи) две страни, чиито интереси би трябвало да бъдат адекватно защитени и коректно съблюдавани.

Какви са впечатленията Ви от работата с чуждестранни издатели?

През 1996-97 г. имах възможност да посетя доста издателства в Бостън и Ню Йорк, САЩ. Както и у нас, техният начин на работа се определя до голяма степен от това дали са „големи“ или „малки“. Очевидно разликата между мултинационални корпорации, които се помещават в небостъргачи и едноличният издател, който е намерил своята ниша на пазара, е драстична. Тя се изразява както в обема на издаваните книги и паричните обороти, така и в обхвата на тематиката, който покриват. Има и издателства, каквито са университетските например, които са частично или изцяло дотирани, тъй като културата на една далновидна нация не може да се формира само от бестселъри. Със задоволство трябва да отбележа, че значителен брой големи издателства и в България отделят средства и издават „губещи“ заглавия, което е огромен принос за нашата култура.

От 2000 г. насам аз, като управител на издателство Еквус Арт, работя с издателство Хелън Ексли, Великобритания, които организират така наречените копродукции. От началото на деветдесетте години те издават подаръчни малкоформатни книги със сентенции и цитати, богато илюстрирани с цветни репродукции и/или рисунки, за които притежават пълни авторски права. Освен на оригиналния английски език, тези книги излизат и на около 40 други езици в най-различни краища на света, включително и в България. Хелън Ексли предоставят изданието чрез лицензионен договор и организират отпечатването на книгите, най-често в Азия. Техните партньори в другите страни превеждат текста на съответния език и  поемат дистрибуцията. Разбира се, те също така заплащат на Хелън Ексли уточнените суми, които се калкулират на база тираж и цена за единична бройка.

Напоследък тези копродукции стават все по-често явление и, доколкото знам, доста издателства у нас също ги практикуват. Такъв начин на работа е икономически много изгоден за всички (включително и за купувача), тъй като се набират огромни тиражи, което понижава себестойността на (скъпия) цветен печат, а оттам и цената на самите книги.

През годините от 1990, когато основах издателство „Еквус Арт“, съм работила и с други издателства от Великобритания, както и директно с агенти, представляващи автори. В тези случаи се заплащат само авторските права, като цялостното оформление и печат се поемат от нашето издателство.

През тези години работата ми с английските издателства е била коректна и доскоро безпроблемна. Когато и двете страни са добронамерени, договорите между тях са по-скоро формалност.

Това, което ми прави впечатление за чуждестранните издателства е голямото текучество на кадри, което донякъде временно нарушава установените вече взаимоотношения.

На какво поставят акцент чуждите издателства в работата си с български?

От моя опит, главният акцент е върху своевременното и коректно заплащане на договорените суми. За тях също е много важно на контратитулната страница ясно да е обозначено, кой е носителят на авторски права със символа ©, както и годината на възникването им.

Издателство  Хелън Ексли например, които имат запазена търговска марка – „Helen Exley“, държат тя бъде отпечатана или на корицата, или на титулната страница със знака ®.

За съжаление, в чужбина сме станали печално известни с факта, че не зачитаме авторските права, независимо от медията. Също така бавенето на заплащанията е друга спънка. Ето защо чуждестранните издателства предпочитат да работят с нашите агенции за авторски права, на които вярват и с които имат установени практики. Разбира се, това оскъпява книгите с допълнителни 10%. Не са малко и случаите, в които чуждите издателства се обръщат към свои партньори у нас за мнение относно някое издателство или разпространител, преди дори да се ангажират с преговори.

Естествено за чуждите издателства е важно книгата да бъде добре оформена и добре разпространявана на нашия пазар, особено що се касае до световноизвестни автори. Ако изданието не е напълно незаконно, те получават сигнални бройки на български език и сами преценяват доколко са защитени техните права и интереси.

Можете ли да посочите добри чуждестранни практики приложими към българския издателски бизнес?

Всички добри практики са приложими и към нашия бизнес, но факторите, които пречат, са няколко. На първо място е демографският. България предлага един доста скромен пазар от гледна точка на брой на населението (което се стеснява с категориите възраст, грамотност, интерес към книгата и т.н.) Все пак да бъдем благодарни, че не сме Македония.

На второ място българинът е пословично „беден“ и книгата не е приоритет на всеки.

На трето място бих посочила народопсихологията, която играе роля в прилагането на бизнес, правни, икономически и други практики.

Един от главните проблеми за българското книгоиздаване е дистрибуцията. В много страни практиката е един крупен разпространител да поеме целия тираж на дадено издание. Той се задължава да държи това издание на пазара за определен срок – примерно 1 година. Заплащането може да стане в самото начало, като сумите за непродадените книги се връщат от издателя на разпространителя. Другият вариант е дистрибуторът да превежда на издателя сумите за продадените бройки периодично – например веднъж месечно или на 2 седмици. Дължа да отбележа, че тези процедури са напълно прозрачни (което у нас все още е невъзможно), тъй като всички продажби се извършват с документи и са лесно проследими.

Друга практика, която е повсеместна в страните от Европейския съюз и може лесно да бъде въведена в България, е освобождаването на книгите – като културен продукт – от ДДС.

В САЩ издателствата имат практика да провеждат редовни проучвания на пазара. В наши дни те имат и сложни статистически компютърни програми, с помощта на които определят размера на тиража. Но както ми казаха в едно от издателствата, „Нашият основател и до ден днешен по нюх безпогрешно определя оптималния тираж само като прочете дадена книга“.

Друга практика, която вече се прилага за някои списания като „Рийдърс Дайджест“ е набиране чрез писма и др. методи на конкретна аудитория за даден тип книги. Например се издирват хората, които се интересуват от голф, и при всяка новоизлязла книга се разпращат съобщения било то чрез интернет, с картички по пощата и т.н.

Какви възможности и проблеми поставя интернет пред издателския бизнес в България?

Понастоящем интерент у нас, както и в чужбина, се използва основно за книгоразпространение. В чужбина има опити за платено „теглене“ на книги, но те са незначителни. Както е известно, много текстове са качени в специални програми на интернет и са достояние на всеки. Това са главно текстове с изтекли авторски права. Не са малко случаите, в които автори дават съгласие за качване на интернет, но с условието, че всяко репродуциране може да стане само със тяхно съгласие.

Проблемите за издателите са свързани с качването на текстове, за които не е искано нито съгласието на автора, нито на преводача. Такъв е случаят със сайта http://chitanka.info/. Освен моето издателство, проблеми имаха издателство Труд и други. За съжаление у нас, пък и другаде, няма изградена ефективна правна форма за борба с „пиратството“. Има рояк от млади „компютърджии“, които не си дават сметка или не ги интересува, че много хора се изхранват от своето творчество.

Съществува ли нелоялна конкуренция между участниците в издателския бизнес?

Сред установените и сериозни издатели не бих казала, че има нелоялна конкуренция. Все пак всички ние се познаваме от 90-те години и никой, който държи на своята репутация и достойнство, не би ги компроментирал с плагиатство. Големите издателства имат своите поредици, автори и т.н. Всеки си е намерил своята ниша. Виж, новоизлюпили се издатели, както и такива, които са лишени от свои идеи и оригиналност, винаги е имало и ще има.

През 1996 година Еквус Арт издаде „Хайку“ – малка книжка, отпечатана на жълта хартия, която включваше оригиналния японски текст и превод на български. Книжката беше спонсорирана от Японската фондация за култура. Шест или седем години по-късно (забележете, какви срокове са нужни на някои хора) едно издателство издаде почти идентична книга – пак малък формат, на жълта хартия и т.н.

Не са малко издателите, които не осъзнават факта, че сами „режат клона, на който висят“. Аз съм научила няколко неща за тези години като издател.

Първо, пренасищането на пазара с идентична литература го унищожава. Така стана и с книгите-игри – първата такава книга в България беше издадена от нас, Еквус Арт, през 1993 г., струва ми се. Веднага след като станаха популярни, се нароиха куп такива книги… И за кратък срок сринаха пазара.

Второ, опитите за монополизирането на дадена поредица, заглавие или друг аспект,  налагането на „забрана“ на други издатели, водят до загуба за всички – за читателите, за бюджета, за българската култура, и – убедена съм – в крайна сметка и за монополизатора.

Кои са най-често срещаните авторскоправни проблеми за българските издателства?

Не бих казала, че в наши дни има значими авторскоправни проблеми. Може би в ранните години след демокрацията – да. Но сега нещата са доста избистрени и, както казах, повечето сериозни издатели успешно избягват или се справят с подобни проблеми. Аз лично, като издател и като носител на авторски права (в ролята си на професионален преводач) не съм имала никакви съществени пререкания или проблеми допреди година.

Разбира се в България има условия да се отпечатват по-големи тиражи от обявените, има условия самите печатници да „допечатват“ книгите и да ги продават на черния пазар. Тези предпоставки хипотетично биха могли да породят съмнения в авторите, както и у издателите, че някой ги „ограбва“.

Какво според Вас е бъдещето на електронната книга?
Какво според Вас е бъдещето на традиционната книга?

Позволявам си да обединя тези два въпроса.

За моя радост, има хора, които се разтреперват, когато се докоснат до някоя красива книга още преди да са я отворили, като моята племенница на 15 години. Аз лично предпочитам да чета от хартиен носител. Вярно, разпечатвала съм си книги, но А4 е доста неудобен формат за четене и съхранение. Книгата не е само текст. Тя е художествено оформен артефакт. Как да кажа, разликата между електронната и „истинската книга“ за мен е като между хамбургера и Бьоф Строганоф.

За бъдещето на електрониката, и в частност на електронната книга, никой не може да гадае. Нека си припомним спирането на тока с часове навремето. Тогава аз и мъжът ми четяхме „Параграф 22“ на свещ. Човек свиква с даденостите на деня и забравя, че на тази планета всичко е възможно.

От една страна с електронната книга спасяваме горите, но от друга, харчим повече ток и все повече потъваме във виртуален свят, в който сетивата ни са сведени до едно – очите.