Удостоявана е с регионални награди за журналистика, сред които награда на Съюза на журналистите – Варна, секция „Печат“ (1999 г. и 2001 г.), годишна награда на галерия „Буларт“ (1999 и 2001 г.), награда на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, за 2003 г. и други. През 2002 г. печели награда за френски език, световен конкурс на франкофонските държави „La Plume d’or“.

Автор на книгите „16 истории на Иванка Иванова“ (Варна, „Сталкер“ 2002) и „“Нови 20 истории на Иванка Иванова“ (Варна, „Сталкер“ 2004), в процес на подготовка е книга с приказки.

В периода 2001-2006 е член на управителния съвет на „Алианс франсез“ – Варна. Член на Съюза на журналистите.

http://liternet.bg/publish/evladova/index.html

Преводачът има мисия, която като че ли се пропуска-той е важен медиатор между конкретното произведение на изкуството, преведено от него и публиката. Мислите ли, че преводачите в България имат добро самочувствие и добра социална база, определяни основно от начина им на възнаграждение?

Не, не мисля, че този труд е достатъчно добре оценен и заплатен. Ако гледаме на нещата съвсем прагматично, може би най-добре заплатени са устните преводи. При писмените преводи /нехудожествени/ пък съм попадала на най-различни случаи, на различни тарифи за плащане на страница, което не би трябвало да е така. Да не говорим, че тук трябва да се отчитат и други фактори – дали преводът е от български на чужд език, колко спешна е поръчката и т. н. Най-ощетени са преводачите, които се занимават само с превод на художествена литература.

Това е голям труд и би следвало с хонорара за превод на художествено произведение да може човек да се издържа много време след това. Веднъж един наш режисьор ми бе казал, че с хонорара от своя постановка в чужбина може да живее повече от половин година. Нормално звучи да можеш да кажеш, че щом една година си работил върху превода на някаква книга, след това и една година живееш от този труд.

Бихте ли сравнили сатуса на вашите колеги извън България с това на родните преводачи?

Не, не бих го сравнила. Но нежеланието ми да сравнявам не се отнася само до превода, а и до други сфери, свързани със словесност.

Ако имахте възможност на законодателна инициатива, какво бихте променили в областта на това право на интелектуална собственост, какви биха били вашите препоръки. От какво се нуждае все още според вас професията „Преводач“?

От единни тарифи.

Какво показва според вас практиката в България по отношение на преводачеството и авторското право на превод? Откривате ли някакви проблеми в този аспект?

Преводачи са споделяли с мен за подобни свои проблеми, но не желая да ги коментирам. В член 9 от Закона за авторското право и сродните му права се казва, че „авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение“.

Изкуство ли е преводът?

Разбира се, че е изкуство. Преводът на литературен текст означава, че ти все едно влизаш в главата на автора и от теб зависи да направиш така, че неговите мисли, казани на неговия собствен език, който ти прекрасно разбираш, да звучат също така добре и на български. Нужно е и въображение, защото не можеш да превеждаш механично, трябва да влезеш в атмосферата на произведението, да я усетиш. То е все едно да превеждаш пиеса, а да не си стъпвал от години в театър.

Преводът е и голяма отговорност, защото трябва едновременно да си верен на автора, но и да мислиш за аудиторията, която после ще чете неговото произведение на български език. Освен това понякога се налагат много сверки, консултации с други специалисти. Аз обичам книги с много бележки под линия, защото това означава, че преводачът си е свършил съвестно работата и е мислил за читателите.

Материалът Елена Владова пред www.ipbulgaria.com – едно интервю с Елица Матеева е публикуван за пръв път на IP Bulgaria.